Емоциите - скритият враг на стройната фигура и доброто здраве

Хапва ми се нещо, но не знам какво....

Фразата, която предшества опразването на хладилника или "сладкото шкафче" в моменти, в които сме имали тежък ден, или сме тъжни, наранени, ядосани, гневни, та дори и доволни и щастливи. Моята любима фраза за тези моменти беше: " Оцелях и този ден в този скапан завод, заслужавам малко тортичка да събера сили да свърша и домакинската работа" и от малко торта за отмора отиваше цялата кутия и така за 4 години от 70 килограма качих на почти 90 килограма ей така за утеха след гадният ден.

Емоционалното хранене или както е по- правилно да се казва емоционално преяждане е състояние при, което човек поема повече храна от необходимото му, защото се храни неконтролирано в стремежа си да потисне бушуваща в него емоция, която не си позволява да изрази. И не е задължително тази емоция да е негативна, но в 80% от случаите е негативна.

Няма конкретни доказателства, какво точно отключва потребността на човек да посяга към храна, когато не може да изрази емоциите си, но има данни, че проблема се корени още в ранна детска възраст, когато детето е награждавано или утешавано с храна. Например: "Ще ти купя сладолед, ако слушаш или ако си изядеш супата." Така детето свиква да се награждава със храна, когато има някакъв успех или празнува своя победа. Черпи се със сладолед, шоколад, бонбони, чипс, гризини, пържола. И докато е в еуфория от постигнатото хапва ли, хапва докато не му стане тежко, него заболи корем или докато не му се догади от количеството поета храна.

Другата причина е, когато в детството храната е използвана като утеха. Когато детето е разстроено, ядосано, тъжно, болно и плаче родителите вместо да го оставят да изрази емоцията си да я изживее и преодолее и след това да го прегърнем и успокоим, че това, което му се случва е нормално и е съвсем ок да е тъжно и да му се плаче родителят му дава нещо сладичко така да се успокои. Включително и на бебе биберон натопен в мед. И така като зрял човек детето е свикнало, че не е редно да плаче, че добрите деца не се ядосват, изобщо, че не е добре да чувстваш каквото и да било, но в такава ситуация е редно да си хапнеш така, за да се успокоиш. Моя първи спомен как преяждам със сладко е, когато бях около 4 годишна и трябваше да остана сама в болница, защото бях "голяма" да бъда с придружител. Тате ме остави с една торба сладки неща така да си имам докато дойде да ме вземе. До края на деня от вафлите, бонбоните, шоколадите Феро и любимите ми бонбони Снежинка нямаше и следа... И така се успокоявах цели 40 години. Едва на 44 години установих, че имам емоционално преяждане със сладко и въпреки, че от години не ядях хляб и други тестени неща хранех се сравнително чисто не свалях нито грам даже напротив качвах и то много.

Емоционалното преяждане е нещо, което много хора не искат да си признаят, че имат или може би не осъзнават важността на проблема и че той стои в основата на излишните им килограми не "тежкия кокал", не гена, не липсата на време, а липсата на осъзнатост, че не обръщам внимание на себе си, не си позволявам да чувствам, не си позволявам да бъда чут. Доста по-лесно е да си хапне човек и да се успокои отколкото да чопли раната и да разбере защо се чувства така или защо не си позволява да чувства. Обикновено търсим причина извън себе си, чакаме нещо около нас да се промени, за да се почувстваме по- добре, но така желаната промяна не идва докато не вземем решение, да се вслушаме в потребностите си, да върнем себе си на себе си. В 90% от случаите, когато кажа на клиент, че имам съмнения, че страда от емоционално преяждане първата реакция е отричане. Едва в периода на работа, когато се научи да слуша тялото си установява, че много често, а в някои случаи и ежедневно го навестява усещането "Яде ми се нещо, но не знам какво." и тогава започваме да работим и с това да изразяваме емоциите, а не да ги захранваме и тогава идва истинският WOW резултат. Тогава и килограмите се задържат трайно.

Да ти се хапва нещо и да не знаеш какво точно е сигурен признак за емоционално преяждане, защото тялото ни е идеална машинка то много добре знае в кой момент от деня от какво има нужда и иска от нас конкретните храни, които ще му дадат това, което му липсва. По тази причина и популярният съвет "ако ти се яде шоколад, изяш една ябълка" не работи в дългосрочен план. Когато ясно осъзнаваме, че ни се яде шоколад това е сигнал, че до мозъка ни не достига достатъчно енергия, не сме яли достатъчно или дълго време сме без храна. Тогава е по-добре да хапнем едно редче шоколад да дадем енергия на мозъка да функционира правилно, а от следващото хранене да сме си на балансирано меню, отколкото да се залъгваме месец- два с плодове и накрая да изядем 1 шоколад от 300 грама или цяла кутия бонбони и да се обвиняваме, че нямаме воля, че нищо не става от нас и че не можем без сладко.

Да се пребори човек с емоционалното преяждане е процес, който изисква първо време, отдаденост и сериозна работа със себе си, начина си на живот и моделите си на поведение. Но най- трудното е да осъзнаеш и приемеш, че имаш нужда от помощ и че не искаш да се въртиш повече в този омагьосан кръг емоция- преяждане-вина-наказание-емоция- преяждане.

Установено е, че от 21 дни до 3 месеца са необходими на вкусовите рецептори на езика да "забравят" вкуса на една храна и да спрат да изпращат сигнали до мозъка да я търсим. При всеки един от нас това време е различно. Важно е човек да е упорит, постоянен и да не се отказва докато не постигне резултат. В моментите в, които се появи желанието за храната, с която сме прекалявали е най- добре преди да посегнем да си хапнем да се запитаме "от какво имам нужда наистина в момента, какво не си позволявам да израза или да поискам, а се опитвам да заглуша желанието или нежеланието си с храна?" Ако запишете всичко, което ви идва на ум ще се изненадате, че в 99% от случаите това от, което имате нужда няма нищо общо с шоколад, торта, чипс, семки, сладолед или пица те са само маскировката зад която се крием, за да не чувстваме. Вечерите са истинско изпитание за страдащите от емоционално преяждане, защото тогава волята е най- отслабена заради умората и стреса натрупани през деня и тогава се случват най- тежките преяждания. За справянето с този проблем психолозите и специалистите по психология на храненето какъвто съм и аз съветват да си водим дневник на емоциите. От личен опит мога да кажа, че тази техника е много ефективна, когато по някаква причина не можеш да изразиш емоциите, които те карат да преяждаш, но когато ги напишеш без цензура ти ги освобождаваш от съзнанието си и те вече нямат контрол над теб. А когато прочетеш написаното като страничен наблюдател много често ти идват и решенията за конкретният проблем. Тогава виждаш, че положението не е толкова безнадеждно и ти имаш ресурс да се справиш и ти остава само да вземеш решение, че не искаш да продължаваш повече както до сега и да си жертва на обстоятелствата.

Аз през 2020 година минах през тази битка с помощта на телесен терапевт специалист по психология на храненето, след което се сертифицирах като нутриционист-специалист по емоционално хранене и до момента успешно помагам на моите клиенти заедно да извървим не лекият път от " Яде ми се нещо, но не знам какво" до "Аз обичам и чувам моето тяло и много добре знам кога от какво има нужда." Много важно е осъзнаването, че мога да ям всичко, но не по всяко време. Важно е през 80% от времето да се храним балансирано, но да има и едни 20% "храна за душата" всички онези не толкова богати на хранителни вещества храни, но пък радващи душата ни с вкус и аромат. Важно е да е нахранено тялото ни и без дефицити, но е важно и душата ни да е нахранена и спокойна само, когато те са в хармония и спокойни ние ще сме щастливи и доволни тогава храната няма да е начин да се справим с емоциите си, а само горивото, което дава енергия на тялото.